Колко пъти можеш да умреш, за да се родиш отново? Колко пъти можеш да допуснеш една и съща грешка с различни имена? Колко дълъг път можеш да извървиш на пръсти преди да те заболи? Форма на мазохизъм? Или пък нужда? Или запълване на дупките в собствената ни слабост? А всъщност това просто е страх. Да останем сами. Защо е толкова трудно и дори невъзможно да оставаме сами със себе си? Ако не можем да понесем себе си, как да очакваме, че някой друг би понесъл нас?!?
А всичко започва с прекрасна приказка и вълнението, което кара сърцето ни да изхвърча, времето да спира до следващата среща, защото тя е чакана, копнежът е неудържим, сетивата - замъглени, съзнанието - неадекватно. Притеснението.... Притеснението.... То ли е единственото, което остава константно?!? Защо не остава копнежа? Какво променя хората по Пътя? Нали вървяхме успоредно и постоянно надничахме, дали другия е там и върви наблизо? И когато пътищата се сближиха съвсем, то беше за кратко.. Някак ....някой направи опит да премине от другата страна, а процепа се оказа тесен. И за да успее да премине, се раздели с части от себе си, защото "процепът е тесен", и когато най-накрая успя - вече не беше онзи привлекателен и омагьосващ човек, който буди възхищение. Беше се превърнал от някой в нещо. И вече не беше желан, защото не е същия, както когато се догонвахме през оградата, която ни делеше.... Но кой от двамата не е същия? Аз или Ти?
Колко пъти можеш да обикнеш и да те обикнат? Без страхове, без историите, които са те наранявали, а да напишем наша си история?
неделя, 5 декември 2010 г.
събота, 25 септември 2010 г.
Нека ти разкажа......
..... една приказка за змията, кучето и човекът.
Всяка сутрин когато се събудя отивам в парка. Нося си книга, кафе и цигари. Има една малка алея, която хората избягват, защото е самотна и скрита от всичко. Слизам по няколкото разбити стъпала, минавам по счупения мост и се изкачвам по едно малко възвишение, което е скрито от погледите на хората, но от него виждам всички тях. Там има едно дърво...... всъщност дърветата са много, но има едно специално за мен дърво. Не помня вече каква е причината точно то да е по-специално от останалите....... Това дърво е толкова голямо, колкото и корените му, които напират да излязат от земята и образуват уютно гнездо, което ме приютява всяка сутрин да се сгуша в него и да потъна във всички онези светове, които ме посрещат между страниците на книгата.
Преди няколко дни се събудих, взех си кафе и се отправих отново към дървото. Настаних се удобно и зачетох. Имаше тих есенен вятър, но слънцето ме топлеше между празните клони, защото в този ранен час, то осветява точно това място за два часа. Бях се отпуснала в коренището, когато забелязах леко и равномерно движение до мен. Когато погледнах по-добре, видях, че на по-малко от метър имаше змия - красива, лъскава, с чипо рогче на главата и любопитна.... Не изпитах страх. Споделих любопитството й и останахме да се гледаме известно време. После тя продължи пътя си покрай мен. Обърна се за малко и изчезна сред другите дървета.
На следващия ден когато се събудих, взех си кафе и отново тръгнах към дървото. Седнах на земята в корените и отпътувах с книгата. В един момент усетих, че не съм сама и погледнах. Точно пред мен стоеше голямо, опърпано, изпостеляло, жълто куче. От дете изпитвам страх от кучетата, но това не ме уплаши.... Беше любопитно. Гледахме се известно време, след което то отмина. Обърна се, за да се увери, че съм си на мястото и изчезна сред другите дървета.
Следващата сутрин след срещата с кучето, когато се събудих си взех кафе и се отправих към дървото. Отпуснах се в корените, които всяка сутрин ме приютяват за два часа, докато слънцето огрява моето местенце. Зачетох. Когато поисках да взема чашата с кафе, вдигнах поглед и видях, че недалеч от мен има човек. Загледах го. Той не ме виждаше. Сякаш търсеше нещо - въртеше се нервно и лицето му беше набръчкано от напрежение. Движенията му бяха резки като на невротик. Станах. Отдалечих се от дървото и седнах на една пейка в близост. Не успях да чета повече. Гледах този човек, който беше дошъл сред дърветата, там където никой не те вижда, но ти можеш да виждаш всички. Не носеше кафе със себе си, нито книга, нито пък пушеше, не разхождаше куче. В един момент с едно движение той събу панталоните си. Беше ексхибиционист.
Тръгнах си. Има много такива като него в целия парк. Не ме притесняваха. Преди години разбрах, че те са страхливи. Извървях кратката алея, а в края й имаше майка с току що проходило дете, което мотаеше крачетата си с усърдие и не разбираше, защо гледа в една посока, а вървеше в друга - към дървото.
"Не отивайте натам" казах на майката.
Паника и ужасена гримаса. Бягство.
Днес се събудих, взех си кафе, тръгнах към парка, стигнах до малката алея, подминах я, продължих по главната алея и свих в първата алея. Слязох надолу и попаднах на полянка с няколко кръгли пейки, имаше си рекичка, а тя си имаше мостче. Седнах на най-слънчевата пейка. Липсваха ми корените на дървото и това да седя на земята. Преди няколко години за първи път бях на това място. На тази пейка. Рисувах тръстиките, които се виждаха от този ъгъл и три дървета, които също са специални и увековечени на лист хартия с черен въглен. Довърших си книгата. Плаках, защото за трети път се сбогувах с Хорхе. Слънцето се беше изместило и сега огряваше друга пейка. Станах и тръгнах обратно. Беше вече ден. Когато излязох от алеята видях, че парка съвсем не е толкова самотен като в ранния час, когато аз отидох. Беше пълно с тичащи деца и сякаш ги чух едва когато ги видях.
Прибрах се вкъщи и се замислих......
От дървото не ме изгони змията, дори не ме трогна с присъствието си. Тя беше на по-малко от метър от мен - можех да я убия. Не го направих. Можеше тя да ме убие, защото е бърза, ловка и най-вече - отровна. Не го направи.
От дървото не ме изгони гладното, озлобено, голямо, жълто куче. Не ме притесни с нищо. Можех да го изгоня или нараня. Не го направих. Можеше то да ме нападне, да ме ухапе, дори да ме изяде. Не го направи.
От дървото ме изгони човекът. Онзи, който не ме видя. Онзи, който беше рязък, невротичен и безцеремонен.
Всяка сутрин когато се събудя отивам в парка. Нося си книга, кафе и цигари. Има една малка алея, която хората избягват, защото е самотна и скрита от всичко. Слизам по няколкото разбити стъпала, минавам по счупения мост и се изкачвам по едно малко възвишение, което е скрито от погледите на хората, но от него виждам всички тях. Там има едно дърво...... всъщност дърветата са много, но има едно специално за мен дърво. Не помня вече каква е причината точно то да е по-специално от останалите....... Това дърво е толкова голямо, колкото и корените му, които напират да излязат от земята и образуват уютно гнездо, което ме приютява всяка сутрин да се сгуша в него и да потъна във всички онези светове, които ме посрещат между страниците на книгата.
Преди няколко дни се събудих, взех си кафе и се отправих отново към дървото. Настаних се удобно и зачетох. Имаше тих есенен вятър, но слънцето ме топлеше между празните клони, защото в този ранен час, то осветява точно това място за два часа. Бях се отпуснала в коренището, когато забелязах леко и равномерно движение до мен. Когато погледнах по-добре, видях, че на по-малко от метър имаше змия - красива, лъскава, с чипо рогче на главата и любопитна.... Не изпитах страх. Споделих любопитството й и останахме да се гледаме известно време. После тя продължи пътя си покрай мен. Обърна се за малко и изчезна сред другите дървета.
На следващия ден когато се събудих, взех си кафе и отново тръгнах към дървото. Седнах на земята в корените и отпътувах с книгата. В един момент усетих, че не съм сама и погледнах. Точно пред мен стоеше голямо, опърпано, изпостеляло, жълто куче. От дете изпитвам страх от кучетата, но това не ме уплаши.... Беше любопитно. Гледахме се известно време, след което то отмина. Обърна се, за да се увери, че съм си на мястото и изчезна сред другите дървета.
Следващата сутрин след срещата с кучето, когато се събудих си взех кафе и се отправих към дървото. Отпуснах се в корените, които всяка сутрин ме приютяват за два часа, докато слънцето огрява моето местенце. Зачетох. Когато поисках да взема чашата с кафе, вдигнах поглед и видях, че недалеч от мен има човек. Загледах го. Той не ме виждаше. Сякаш търсеше нещо - въртеше се нервно и лицето му беше набръчкано от напрежение. Движенията му бяха резки като на невротик. Станах. Отдалечих се от дървото и седнах на една пейка в близост. Не успях да чета повече. Гледах този човек, който беше дошъл сред дърветата, там където никой не те вижда, но ти можеш да виждаш всички. Не носеше кафе със себе си, нито книга, нито пък пушеше, не разхождаше куче. В един момент с едно движение той събу панталоните си. Беше ексхибиционист.
Тръгнах си. Има много такива като него в целия парк. Не ме притесняваха. Преди години разбрах, че те са страхливи. Извървях кратката алея, а в края й имаше майка с току що проходило дете, което мотаеше крачетата си с усърдие и не разбираше, защо гледа в една посока, а вървеше в друга - към дървото.
"Не отивайте натам" казах на майката.
Паника и ужасена гримаса. Бягство.
Днес се събудих, взех си кафе, тръгнах към парка, стигнах до малката алея, подминах я, продължих по главната алея и свих в първата алея. Слязох надолу и попаднах на полянка с няколко кръгли пейки, имаше си рекичка, а тя си имаше мостче. Седнах на най-слънчевата пейка. Липсваха ми корените на дървото и това да седя на земята. Преди няколко години за първи път бях на това място. На тази пейка. Рисувах тръстиките, които се виждаха от този ъгъл и три дървета, които също са специални и увековечени на лист хартия с черен въглен. Довърших си книгата. Плаках, защото за трети път се сбогувах с Хорхе. Слънцето се беше изместило и сега огряваше друга пейка. Станах и тръгнах обратно. Беше вече ден. Когато излязох от алеята видях, че парка съвсем не е толкова самотен като в ранния час, когато аз отидох. Беше пълно с тичащи деца и сякаш ги чух едва когато ги видях.
Прибрах се вкъщи и се замислих......
От дървото не ме изгони змията, дори не ме трогна с присъствието си. Тя беше на по-малко от метър от мен - можех да я убия. Не го направих. Можеше тя да ме убие, защото е бърза, ловка и най-вече - отровна. Не го направи.
От дървото не ме изгони гладното, озлобено, голямо, жълто куче. Не ме притесни с нищо. Можех да го изгоня или нараня. Не го направих. Можеше то да ме нападне, да ме ухапе, дори да ме изяде. Не го направи.
От дървото ме изгони човекът. Онзи, който не ме видя. Онзи, който беше рязък, невротичен и безцеремонен.
вторник, 6 юли 2010 г.
Грешници
На кого дава свобода истината? - Поредният въпрос загнездил се в съзнанието ми.
Защо е трудно да изричаме истината? Та нали тя ни освобождава от всичко, което ни е пленило в черупка?! Тогава кое е по-страшно - това което казваме или това, което премълчаваме? Кой е изрода - който страда или който причинява страдание? Защото страданието на един е щастието на друг.... И ако можем да си позволим да сме щастливи, означава ли това, че ще сме щастливи изроди? Или ако не можем да си позволим щастието, не се ли превръщаме в изроди за другите, които пък са егоисти.
Равносметката:
Свят изпълнен с изроди и егоисти? - Не!!
Земя населена от грешници.
Грешници, които се страхуват от свободата и грешници които жадно я попиват.
Няма грешник с чиста съвест. Няма и съвестни изроди, има изродени щастливци, които знаят, че не се борят за чест и слава в краткия си престой тук. ТЕ знаят, че ако няма за кого да се будиш сутрин, няма значение честта и славата - те са за президентите, за кралете, за историята.
Ако всеки можеше да е щастлив на Земята - Рая щеше да опустее.
Ще се видим в Ада, щастливи грешници!
Защо е трудно да изричаме истината? Та нали тя ни освобождава от всичко, което ни е пленило в черупка?! Тогава кое е по-страшно - това което казваме или това, което премълчаваме? Кой е изрода - който страда или който причинява страдание? Защото страданието на един е щастието на друг.... И ако можем да си позволим да сме щастливи, означава ли това, че ще сме щастливи изроди? Или ако не можем да си позволим щастието, не се ли превръщаме в изроди за другите, които пък са егоисти.
Равносметката:
Свят изпълнен с изроди и егоисти? - Не!!
Земя населена от грешници.
Грешници, които се страхуват от свободата и грешници които жадно я попиват.
Няма грешник с чиста съвест. Няма и съвестни изроди, има изродени щастливци, които знаят, че не се борят за чест и слава в краткия си престой тук. ТЕ знаят, че ако няма за кого да се будиш сутрин, няма значение честта и славата - те са за президентите, за кралете, за историята.
Ако всеки можеше да е щастлив на Земята - Рая щеше да опустее.
Ще се видим в Ада, щастливи грешници!
събота, 19 юни 2010 г.
Танго
"Но твоите добри ръце се връщаха при мен в трската да ме успокоят, пребледнели от любов"
Катуло Кастильо
Всички изкуства се занимават със сложно говорене за прости нужди - тангото дава направо. Страстта е нискочела и задъхана, казва Кортасар, а думите на тангото са директни и единствени като в писмо на самоубиец.
В тангото поначало има парадокс на чувствеността на движенията под патетичността на звука.
Реших бавно да отворя вените си, цялата си кръв да излея в твоите нозе, за да ти покажа, че не мога да те обичам повече и да умра.
Сенки.... нищо повече, докосват ръцете ми, сенки... нищо повече между моя живот и твоя.
С малко късмет никой никога няма да чуе такива думи в живота си... А с много късмет току-виж се намерил кой да го каже.
Когато емоцията от едно докосване е колуминацията на ежедневието ти, тогава телата проговарят езика на душата, това се нарича любов..
Може би понякога е по-добре да запазим красотата на едно неизтанцувано танго..
09.05.2004г.
петък, 18 юни 2010 г.
Младостта и след това
Когато си млад, всичко се свежда до забавленията. После... се научаваш да бъдеш предпазлив. Може да си разбиеш носа или сърцето.. Няма предпазни въжета, за които да се хванеш.
Кога свършва забавлението и започва да става "опасно"?
Ако в училище са ни казвали кое е правилно и кое - не, кога грешим и кога постъпваме правилно, то кой е учителят сега?
Защо трябва всяко наше действие и решение, които ни карат да сме щастливи да са съпроводени със страданието на други хора?
А нещата за които говорим трябва да са по-прости, отколкото ги мислим, дори тези за които не говорим..
Ако се скрием и отричаме, че някой или нещо ни плаши, означава ли това, че то не съществува? А когато стане напечено, можем ли просто да се скрием под леглото?
А ако отричаме всичко което ни се случва, ще пропуснем и хубавите неща, шансовете и щастието, което е също толкова реално, колкото и гадостите.
Не всеки скок е успешен, може да се нараниш - да си разбиеш носа или сърцето, но ако не скачаме - няма да има адреналин, а ако няма адреналин - няма емоции, ако няма емоции - просто съществуваме, а не живеем. Трябва да скочим, а щом скачаме, значи вярваме, че някой ще ни хване или ще уцелим предпазната мрежа.
Във всички случаи целият ни живот е поредица от избори. Добри или лоши те ни отвеждат някъде и там.... отново да скочим, защото не искаме да пропуснем скокът на живота си :)
Кога свършва забавлението и започва да става "опасно"?
Ако в училище са ни казвали кое е правилно и кое - не, кога грешим и кога постъпваме правилно, то кой е учителят сега?
Защо трябва всяко наше действие и решение, които ни карат да сме щастливи да са съпроводени със страданието на други хора?
А нещата за които говорим трябва да са по-прости, отколкото ги мислим, дори тези за които не говорим..
Ако се скрием и отричаме, че някой или нещо ни плаши, означава ли това, че то не съществува? А когато стане напечено, можем ли просто да се скрием под леглото?
А ако отричаме всичко което ни се случва, ще пропуснем и хубавите неща, шансовете и щастието, което е също толкова реално, колкото и гадостите.
Не всеки скок е успешен, може да се нараниш - да си разбиеш носа или сърцето, но ако не скачаме - няма да има адреналин, а ако няма адреналин - няма емоции, ако няма емоции - просто съществуваме, а не живеем. Трябва да скочим, а щом скачаме, значи вярваме, че някой ще ни хване или ще уцелим предпазната мрежа.
Във всички случаи целият ни живот е поредица от избори. Добри или лоши те ни отвеждат някъде и там.... отново да скочим, защото не искаме да пропуснем скокът на живота си :)
Свободата - обяснения или оправдания
Какво сме способни да направим за свободата си? Какво е свобода?
Някой отдавна е казал, че свободата е в ума. А ако желанието за нашата свобода е ужасът на друг, тогава чувстваме ли се свободни?
Къде започва свободата и има ли граници? Кой ги дефинира?
Когато се запознаваме с някого, взаимно опознаваме себе си - такива каквито сме - без маска, без лъжа, без условия и без задължения. Когато се стремим да се харесаме на някого, ние изменяме същността си за да увеличим допирните точки и да достигнем до така желаното харесване. Защо хората представят себе си като освободени личности, широкоскроени и възприемчиви към всичко, а когато искаме да задържим някого в живота си, се превръщаме в затворници на страховете си, с остарели разбирания, тесногръди и големи принциписти? Нима по този начин не отнемаме свободата на другия и нашата собствена? Защото когато започнеш да изискваш, трябва да даваш същото, което си пожелал да видиш у другите. Тук идва страхът. Ревността. Разочарованието и болката.
Колко игри трябва да изиграем за да спечелим накрая? Защо се налага да ги играем, след като искаме да останем открити и свободни?
Не налагаме ли сами всички тези чувства на себе си? Защо не можем да сме откровени докрай? Нима чувства като приятелство, обич, влюбване, предателство не са присъщи на всеки от нас? Защо тогава започваме да се спотайваме като малки деца, които се крият, когато си бъркат в носа??
Всеки се страхува от общественото мнение. Всеки се съобразява с неща постоянно. Не е ли това свобода с ограничения? И след като има ограничения, има ли въобще истинска свобода?
Не.... свободата не трябва да се превръща в свободия. Свободата трябва да се консумира според собствените разбирания, не чуждите.
Животът ни е низ от обяснения и оправдания - детето на своите родители, юношата на ревнивата си половинка, съпрузите - един на друг, родителите - на своите деца.
Не е ли уморително цял живот да се оправдаваш за нуждите и желанията си?
Човек с времето се променя и минава през различни етапи, различни желания, различни хора с различни нужди и когато тези етапи идват, се изправяме на кръстопът и не знаем на къде да поемем за да угодим на всички. Ами ние?
Понякога избрания път не е верния, но той е свързан с всички останали и винаги можеш да избереш друг от цялата глобална "пътна мрежа".
Винаги трябва да можем да започнем от начало, да рискуваме, да сме авантюристи, да грешим. И докато има с кого да споделяш и да мълчиш - всичко е наред, значи въпреки всичките си грешки и грешни решения си успял да останеш истински пред някого и свободен пред себе си.
Ако можеш да си честен със себе си, можеш и с другите. Тогава....... свободата не е в ума, свободата е в честността.
Някой отдавна е казал, че свободата е в ума. А ако желанието за нашата свобода е ужасът на друг, тогава чувстваме ли се свободни?
Къде започва свободата и има ли граници? Кой ги дефинира?
Когато се запознаваме с някого, взаимно опознаваме себе си - такива каквито сме - без маска, без лъжа, без условия и без задължения. Когато се стремим да се харесаме на някого, ние изменяме същността си за да увеличим допирните точки и да достигнем до така желаното харесване. Защо хората представят себе си като освободени личности, широкоскроени и възприемчиви към всичко, а когато искаме да задържим някого в живота си, се превръщаме в затворници на страховете си, с остарели разбирания, тесногръди и големи принциписти? Нима по този начин не отнемаме свободата на другия и нашата собствена? Защото когато започнеш да изискваш, трябва да даваш същото, което си пожелал да видиш у другите. Тук идва страхът. Ревността. Разочарованието и болката.
Колко игри трябва да изиграем за да спечелим накрая? Защо се налага да ги играем, след като искаме да останем открити и свободни?
Не налагаме ли сами всички тези чувства на себе си? Защо не можем да сме откровени докрай? Нима чувства като приятелство, обич, влюбване, предателство не са присъщи на всеки от нас? Защо тогава започваме да се спотайваме като малки деца, които се крият, когато си бъркат в носа??
Всеки се страхува от общественото мнение. Всеки се съобразява с неща постоянно. Не е ли това свобода с ограничения? И след като има ограничения, има ли въобще истинска свобода?
Не.... свободата не трябва да се превръща в свободия. Свободата трябва да се консумира според собствените разбирания, не чуждите.
Животът ни е низ от обяснения и оправдания - детето на своите родители, юношата на ревнивата си половинка, съпрузите - един на друг, родителите - на своите деца.
Не е ли уморително цял живот да се оправдаваш за нуждите и желанията си?
Човек с времето се променя и минава през различни етапи, различни желания, различни хора с различни нужди и когато тези етапи идват, се изправяме на кръстопът и не знаем на къде да поемем за да угодим на всички. Ами ние?
Понякога избрания път не е верния, но той е свързан с всички останали и винаги можеш да избереш друг от цялата глобална "пътна мрежа".
Винаги трябва да можем да започнем от начало, да рискуваме, да сме авантюристи, да грешим. И докато има с кого да споделяш и да мълчиш - всичко е наред, значи въпреки всичките си грешки и грешни решения си успял да останеш истински пред някого и свободен пред себе си.
Ако можеш да си честен със себе си, можеш и с другите. Тогава....... свободата не е в ума, свободата е в честността.
Блогове и Дневници
Защо блог? Какво стана с дневниците?!
Дали нуждата да говорим безкрайно без да ни прекъсват или в търсене на трибуна и пет минути слава не заменихме приятелството с писателството?
Няма ли хора които да чуват, когато слушат или няма говорители?
Преди години, когато "рокендрола беше млад и да се свири на китара не беше още занаят" изписах няколко тона хартия под формата на дневници. По-късно намерих човек, който се превърна в мой Дневник.
Аз също съм Дневник, дори не един. И всичките ми страници са животът на някой.....
Дали всеки вижда Дневникът в мен, защото страниците ми са от хубава хартия и лесно се пише по тях? Колко страници има един такъв Дневник?..............
Дневници или приятелство?
Дневникът наш приятел ли е? Хмммм... Ами ние на него??
Един човек колко Дневника може да има? А един Дневник колко човека може да има?
И ето ме днес.. Дневник на много хора, превърнал се в блог, за да не мислят за страниците, защото имам скрол и архив.
Дали нуждата да говорим безкрайно без да ни прекъсват или в търсене на трибуна и пет минути слава не заменихме приятелството с писателството?
Няма ли хора които да чуват, когато слушат или няма говорители?
Преди години, когато "рокендрола беше млад и да се свири на китара не беше още занаят" изписах няколко тона хартия под формата на дневници. По-късно намерих човек, който се превърна в мой Дневник.
Аз също съм Дневник, дори не един. И всичките ми страници са животът на някой.....
Дали всеки вижда Дневникът в мен, защото страниците ми са от хубава хартия и лесно се пише по тях? Колко страници има един такъв Дневник?..............
Дневници или приятелство?
Дневникът наш приятел ли е? Хмммм... Ами ние на него??
Един човек колко Дневника може да има? А един Дневник колко човека може да има?
И ето ме днес.. Дневник на много хора, превърнал се в блог, за да не мислят за страниците, защото имам скрол и архив.
Абонамент за:
Публикации (Atom)