Когато си млад, всичко се свежда до забавленията. После... се научаваш да бъдеш предпазлив. Може да си разбиеш носа или сърцето.. Няма предпазни въжета, за които да се хванеш.
Кога свършва забавлението и започва да става "опасно"?
Ако в училище са ни казвали кое е правилно и кое - не, кога грешим и кога постъпваме правилно, то кой е учителят сега?
Защо трябва всяко наше действие и решение, които ни карат да сме щастливи да са съпроводени със страданието на други хора?
А нещата за които говорим трябва да са по-прости, отколкото ги мислим, дори тези за които не говорим..
Ако се скрием и отричаме, че някой или нещо ни плаши, означава ли това, че то не съществува? А когато стане напечено, можем ли просто да се скрием под леглото?
А ако отричаме всичко което ни се случва, ще пропуснем и хубавите неща, шансовете и щастието, което е също толкова реално, колкото и гадостите.
Не всеки скок е успешен, може да се нараниш - да си разбиеш носа или сърцето, но ако не скачаме - няма да има адреналин, а ако няма адреналин - няма емоции, ако няма емоции - просто съществуваме, а не живеем. Трябва да скочим, а щом скачаме, значи вярваме, че някой ще ни хване или ще уцелим предпазната мрежа.
Във всички случаи целият ни живот е поредица от избори. Добри или лоши те ни отвеждат някъде и там.... отново да скочим, защото не искаме да пропуснем скокът на живота си :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар