Колко пъти можеш да умреш, за да се родиш отново? Колко пъти можеш да допуснеш една и съща грешка с различни имена? Колко дълъг път можеш да извървиш на пръсти преди да те заболи? Форма на мазохизъм? Или пък нужда? Или запълване на дупките в собствената ни слабост? А всъщност това просто е страх. Да останем сами. Защо е толкова трудно и дори невъзможно да оставаме сами със себе си? Ако не можем да понесем себе си, как да очакваме, че някой друг би понесъл нас?!?
А всичко започва с прекрасна приказка и вълнението, което кара сърцето ни да изхвърча, времето да спира до следващата среща, защото тя е чакана, копнежът е неудържим, сетивата - замъглени, съзнанието - неадекватно. Притеснението.... Притеснението.... То ли е единственото, което остава константно?!? Защо не остава копнежа? Какво променя хората по Пътя? Нали вървяхме успоредно и постоянно надничахме, дали другия е там и върви наблизо? И когато пътищата се сближиха съвсем, то беше за кратко.. Някак ....някой направи опит да премине от другата страна, а процепа се оказа тесен. И за да успее да премине, се раздели с части от себе си, защото "процепът е тесен", и когато най-накрая успя - вече не беше онзи привлекателен и омагьосващ човек, който буди възхищение. Беше се превърнал от някой в нещо. И вече не беше желан, защото не е същия, както когато се догонвахме през оградата, която ни делеше.... Но кой от двамата не е същия? Аз или Ти?
Колко пъти можеш да обикнеш и да те обикнат? Без страхове, без историите, които са те наранявали, а да напишем наша си история?
Няма коментари:
Публикуване на коментар