Нека ти разкажа......

..... една приказка за змията, кучето и човекът.

Всяка сутрин когато се събудя отивам в парка. Нося си книга, кафе и цигари. Има една малка алея, която хората избягват, защото е самотна и скрита от всичко. Слизам по няколкото разбити стъпала, минавам по счупения мост и се изкачвам по едно малко възвишение, което е скрито от погледите на хората, но от него виждам всички тях. Там има едно дърво...... всъщност дърветата са много, но има едно специално за мен дърво. Не помня вече каква е причината точно то да е по-специално от останалите....... Това дърво е толкова голямо, колкото и корените му, които напират да излязат от земята и образуват уютно гнездо, което ме приютява всяка сутрин да се сгуша в него и да потъна във всички онези светове, които ме посрещат между страниците на книгата.

Преди няколко дни се събудих, взех си кафе и се отправих отново към дървото. Настаних се удобно и зачетох. Имаше тих есенен вятър, но слънцето ме топлеше между празните клони, защото в този ранен час, то осветява точно това място за два часа. Бях се отпуснала в коренището, когато забелязах леко и равномерно движение до мен. Когато погледнах по-добре, видях, че на по-малко от метър имаше змия - красива, лъскава, с чипо рогче на главата и любопитна.... Не изпитах страх. Споделих любопитството й и останахме да се гледаме известно време. После тя продължи пътя си покрай мен. Обърна се за малко и изчезна сред другите дървета.

На следващия ден когато се събудих, взех си кафе и отново тръгнах към дървото. Седнах на земята в корените и отпътувах с книгата. В един момент усетих, че не съм сама и погледнах. Точно пред мен стоеше голямо, опърпано, изпостеляло, жълто куче. От дете изпитвам страх от кучетата, но това не ме уплаши.... Беше любопитно. Гледахме се известно време, след което то отмина. Обърна се, за да се увери, че съм си на мястото и изчезна сред другите дървета.

Следващата сутрин след срещата с кучето, когато се събудих си взех кафе и се отправих към дървото. Отпуснах се в корените, които всяка сутрин ме приютяват за два часа, докато слънцето огрява моето местенце. Зачетох. Когато поисках да взема чашата с кафе, вдигнах поглед и видях, че недалеч от мен има човек. Загледах го. Той не ме виждаше. Сякаш търсеше нещо - въртеше се нервно и лицето му беше набръчкано от напрежение. Движенията му бяха резки като на невротик. Станах. Отдалечих се от дървото и седнах на една пейка в близост. Не успях да чета повече. Гледах този човек, който беше дошъл сред дърветата, там където никой не те вижда, но ти можеш да виждаш всички. Не носеше кафе със себе си, нито книга, нито пък пушеше, не разхождаше куче. В един момент с едно движение той събу панталоните си. Беше ексхибиционист.
Тръгнах си. Има много такива като него в целия парк. Не ме притесняваха. Преди години разбрах, че те са страхливи. Извървях кратката алея, а в края й имаше майка с току що проходило дете, което мотаеше крачетата си с усърдие и не разбираше, защо гледа в една посока, а вървеше в друга - към дървото.
"Не отивайте натам" казах на майката.
Паника и ужасена гримаса. Бягство.

Днес се събудих, взех си кафе, тръгнах към парка, стигнах до малката алея, подминах я, продължих по главната алея и свих в първата алея. Слязох надолу и попаднах на полянка с няколко кръгли пейки, имаше си рекичка, а тя си имаше мостче. Седнах на най-слънчевата пейка. Липсваха ми корените на дървото и това да седя на земята. Преди няколко години за първи път бях на това място. На тази пейка. Рисувах тръстиките, които се виждаха от този ъгъл и три дървета, които също са специални и увековечени на лист хартия с черен въглен. Довърших си книгата. Плаках, защото за трети път се сбогувах с Хорхе. Слънцето се беше изместило и сега огряваше друга пейка. Станах и тръгнах обратно. Беше вече ден. Когато излязох от алеята видях, че парка съвсем не е толкова самотен като в ранния час, когато аз отидох. Беше пълно с тичащи деца и сякаш ги чух едва когато ги видях.
Прибрах се вкъщи и се замислих......
От дървото не ме изгони змията, дори не ме трогна с присъствието си. Тя беше на по-малко от метър от мен - можех да я убия. Не го направих. Можеше тя да ме убие, защото е бърза, ловка и най-вече - отровна. Не го направи.
От дървото не ме изгони гладното, озлобено, голямо, жълто куче. Не ме притесни с нищо. Можех да го изгоня или нараня. Не го направих. Можеше то да ме нападне, да ме ухапе, дори да ме изяде. Не го направи.
От дървото ме изгони човекът. Онзи, който не ме видя. Онзи, който беше рязък, невротичен и безцеремонен.